...Душата ми плаче,
Сама...и предадена,
Душата ми стене...
Нима за мъка е създадена...

...Мълчиш!
И тишината те погълва..
Жестока е...гробовна тишина...
Няма звук...дори въздишка не отронваш...
Не молиш....така да е...това е то-съдба!

Какво поиска ти от мене?
-вярна да бъда...красива да бъда...
Не заслужих ли от тебе време?
Да съм себе си...да бъда аз!


Пред теб стоях...
Смирена...тъжна-твоя!
Вярна бях..ще съм-до сетния си дъх...
...И молих те!
Кажи...онези нежни думи...
...Не чух! Не чу и моето сърце...


До теб съм с теб ще бъда!
Любими мой...надежда моя...
Дори от мен да нямаш нужда...
Ще бъда тук! Дори без надежда своя...

А не исках много-Само тръпката горчива...
без която кафе и вино нямат вкус...
Не исках много...а днес мъката резлива,
Убива бавно моята душа красива...


Ще ми простиш ли? 
Че не бях онази...за която тръпнеш ти?
Ще ми простиш ли?
Че не се научих да бъда като нея...и роня горчиви сълзи?


А може би поисках много? Да сега така изглежда..
Нали си тук? Нали си с мен, а не при нея?
..Така докрая ще съм тук...ще тая надежда...
Да чуя нежност в твоя глас...
Да ме погледнеш с топлота в очите..
И да да пресушиш от любовта сълзите...

Lolina ( Feniks)