Огледалото одавна,стана мой странен враг...
не се оглеждам в него...защо ми е? Та аз навън си слагам маска! Различни имам, сменям ги без повод. Така е от дълго време, та и до сега, забравих вече истински да се усмихвам- слагам маска и заради това!
Сега събрах сили и се погледнах, уплаших се, казвам ви чесно! Къде отиде блестящият ми поглед? И свежото лице със сочни устни? Откакто разбиха ми сърцето, аз се свих и дълго го лекувах...но хората не исках да узнават болката ми, тогаз за първи път си сложих маска: с червило и гримирани очи! Харесаха ме-имала съм чар! Не узнаха нищо те...
После взех да се усмихвам, но с маска на моето лице! Хората ме гледаха и мислят: "Колко е щастлива тя!"
Но вече ми омръзна! И ще сложа край, под маските умореното ми лице още диша...
Ще го покажа каквото е...незнам дали ще ме харесат, но ми писна да бъда фалшива!
Малко по малко ще се науча да се усмихвам, да плача, емоции да има моито лице!
Днес се разходих и ме гледаха хората" Различна е" казват..."и някак странен блясък има в нейните очи"
Прибрах се и когато се погледнах-познах се!
И се усмихнах, за първи път от толкова дни...
Lolina©
2008-09-03
само това й остава амор на смъртта
сложих си маската и забравих да я махна